неделя, 27 февруари 2011 г.

OH

Гледайки събитията в Либия и другите страни в региона няма как да си задам един въпрос, накъде върви света? Бунтът в Либия е срещу един доказано тоталитарен режим, и без да изпадам в емоционални брътвежи, смятам, че той трябва да си отиде, защото нищо не оправдава убийството на стотици граждани. Държавата трябва да защитава своите поданици, а не те да се бранят от нея.

Въпреки това, днес народът на Либия е изправен пред  дилема, накъде да тръгне след Кадафи? По пътя на Иран, като издигне религията над държавността, по пътя на демокрацията (до колкото я има) или по пътя на пътя на разпада? Демокрацията е нещо ново за тази част от света и най-вероятно ще потъне дълбоко в съзнанието на хората, принудени да изповядват ограниченията на религиозните догми. Разпада е възможен поради ред причини, част oт които са - племенният начин живот, авторитета и личните стремежи на старейшините и религиозните водачи.

В този ред на мисли, случващото се в тази страна отива към онази крайност, след която няма как противниците и поддръжниците на режима да съществуват в рамките на едно общество. Тоест предстои разпад, освен ако не се намеси международната общност в лицето на ООН, за да спре кръвопролитието. Чуват се вече призиви за международна намеса, но веднага възниква въпроса, защо същата тази общност не се намеси при разпада на Сомалия и на други места по света?

Не съм привърженик на теориите за световна конспирация, но има факти, които говорят сами по себе си. В Ирак не беше открито оръжие за масово поразяване. Диктатурата на Садам Хюсеин беше премахната, а сега петрола се изнася без да е много ясно (поне за мен) къде отиват парите от него. Постигането на последното стана с участието на ООН и резолюциите гласувани в Съвета за сигурност.

Потърсих генезиса на тези резолюции в единствената логична отправна точка – Обществото на Народите. Тази организация е предшественика на  сегашната ООН. Факта, че не съществува вече, говори, че не е тя не е била удачната форма за решаване на международните проблеми. Но! Все пак върху нейните основи е изградена настоящата ООН. Много от идеите са взаимствани и адаптирани към новите реалности след 2СВ. Тук искам да вмъкна, че умишлено разглеждам ОН, а не ООН.

Общият брой на държавите членки на ОН към 01.01.1930г. възлиза на 54. Член на ОН може да стане всяка държава или колония, която се управлява самостоятелно, която даде действителни гаранции за своето искрено намерение да зачита международните си задължения и която възприеме правилника, установен от Обществото, относно военните, морските и въздухоплавателни сили, при условие, че ще бъде приета от събранието поне от 2/3 на държавите членове.
Част от задължения на членовете
„Да не надвишават без съгласието на Съвета размерите, които ще бъдат определяни за намаления на народните въоръжения до един минимум, съвместим с народната сигурност и с изпълнението на международните задължения, наложени от някое общо дело (чл.8;1).“
„Да се стараят да осигурят справедливи и човешки условия за работа на мъжа, жената и детето (чл.23;а)“.
„Да осигурят  справедливо отнасяне  към местното население в териториите, останали под тяхно управление (чл.23;б)“.
 Органи на ОН
-Събранието- представя общият брой на държавите членове.
- Съветът – се състои от четиринадесет държави членове: пет постоянни, които са силите със световни интереси (1931г.) и девет постоянни члена, избрани за три години от Събранието измежду другите народности.
-Секретариата
Правилото за единодушие
Решенията на Събранието и на Съвета трябва, по общо правило, да бъдат взети с единодушие от членовете на Обществото, представени на заседанието.  Патът предвижда някой изключения от правилото за единодушие. Всички въпроси за процедурата в това число и назначаването на комисиите, натоварени да разследват известни случай, се решават с вишегласие.
 За да не става текста прекалено дълъг в края на поста може да видите Пактът на ОН и сами да откриете генезиса на някой събития от най-новата история през погледа и стремежите на страните учредителки. Разбира се, живеем в друго време ОН не съществува, но духа и целите се припокриват в приемника - ООН. 

Ако попитаме някой обикновен човек от протестиращите какво иска, най - вероятно той ще отговори – свобода, нов водач, по-високи доходи, спокойствие и някоя друга бира. Но все пак света не е спонтанно място, където всеки получава каквото иска. Всички наши действия са подчинени на определени закони, правила, знания, съобразени с заобикалящата ни среда. А тя (средата) е силно комерсиализирана. Липсват онези благородни стремежи, които я правят романтична. Вместо това надделяват кредитните, финансови и доминантни стремежи.

Прави ми впечатление, че протестите се случват на места, където кредитите все още не са засегнали драстично месното население. Места, където парите се движат в брой, а не виртуално, а страните имат полезни изкопаеми. На един от протестите видях плакат, с изразен на него ефект на доминото, а домино плочките изобразяваха лицата на управляващите  в страните от този регион. Но какво ще се появи на тяхно място? Лика ($) на Вашингтон?

За мен случващото се в Либия, Бахрейн, Тунис, Алжир, Сирия, Иран  не е спонтанна случайнст. Може би на хората наистина им е писнало от ограниченията на които са подложени. Но по всичко личи, че стремежа към овладяване управлението на тези страни от международната общност, в лицето на ООН ще бъде процес на противопоставяне между традиционните етнически и религиозни разбирания и стандартите за демократично управление, наложени от постоянните членове на съвета. Да! Ние живеем в демокрация, но тя е по наложен образец. Правото на по-силния да доминира и "демократизира" останалите. Какво да се прави, демокрацията е мъртва, да живее демокрацията - in pecunia  veritas!














вторник, 22 февруари 2011 г.

„Цивилизовано“ мълчание


Ако мога да характеризирам случващото се в Либия с една дума, то геноцид е най - близко до възприятията ми в момента. Ситуацията там е неописуема не само заради стотиците жертви, но и поради още един факт – парите купиха мълчание. Безучастно мълчание въпреки воплите за помощ на обстрелваните от танкове, самолети и картечници.   Света е затаил дъх като на цирково представление, коронният номер в който е тройно салто мортале.

Кадафи използва единствената конвертируема монета с която в момента разполага и може да остойности  – петрола. Оказа се, за западната „демокрация“ петрола е фетиш, измерим единствено със страстта на маймуните към дрънкулки. Но петрола си има цена. Не само под формата на паричен еквивалент, той има политическа стойност. Европа предпочете да жертва с „неутралното“ си мълчание няколко хиляди живота пред това, да се обяви срещу касапницата която залива Либия.

Независимо от изхода на събитията, света ще претръпне, а после ще забрави страданието на либийският народ. Но либийците няма да простят предателската целувка на запада, напротив! За тях всеки не-либиец ще бъде Юда  заслужаващ да умре. Западният неутралитет може да превърне търсенето на свобода и демокрация в марш на фундаментализма и омразата.

Живеем на ръба на световната непоносимост и един господ знае какво ще ни предложи утрешният ден. Ако либийците успеят кой  ще бъде следващият сгромолясан режим? След обединението на Европа ще станем ли свидетели на разединението? Ще съумеем ли да запазим демократичните си ценности, след цялото това мълчание,  или в момента погребваме чувството за морална справедливост?

Парите купуват мълчание, съвест дори и идеали, но не могат да купят живот. Не могат да върнат безвъзвратно загубените мечти и стремежи. Според мен, от тази ситуация губещият е западният свят, лутащ се в лабиринта  на „демократичните“ интереси.

 

вторник, 15 февруари 2011 г.

Притеснение

Забравен личен багаж, подозрение, паника, полицията отцепва района. Това не е сюжет на касов хит, а случка на Софийска метростанция – Люлин. Не знам дали притесненията са основателни, или някой разсеян от вчерашния празник гражданин си е забравил багажа, но има определена ситуация, в която трябва да се реагира адекватно.
Преди години попаднах в подобен „филм“ - в чужбина, както карах изведнъж движението спря. Бях в близост до една автобусна спирка, и когато погледнах какво се случва на нея-косата ми настръхна.Полицията със съответна екипировка обезвреждаше изоставен куфар. Пред мен имаше още една кола, нямах възможност да се скрия или избягам, всичко се разви за секунди. За щастие акцията премина бързо и без инциденти.
В последствие се зачетох как действат атентаторите. Оказа се много бързо. Използват час пик или някое многолюдно място и … край! Те не оставят подобно нещо да стои часове наред. Бомбите на атентаторите са предназначени да вземат жертви, а не да сплашват!
Не знам дали политиците ще осъзнаят важността от навременните мерки (във всеки един аспект от живота ни), но ако не са осъзнали основното, трябва да положат съответните усилия, а не да разчитат на дюнери и фалафели.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Статукво


Темата за световният ред е неизчерпаема и съдържа множество нюанси, които не могат да бъдат обхванати от всички страни в рамките един пост. С тази уговорка започвам настоящият, повод за който са няколко поста през седмицата – Славунчо, Владо, Делян и др.

Преди всичко искам да кажа, че ние живеем във времена на бурни технологични, икономически и политически промени. Не знам какво имаше предвид Буш-старши, когато ни сподели, че ще има нов световен ред, но надали тогава той си е представял днешните събития. 

Да света се промени, а с него и ние. Съвсем естествено е според мен, хората да се стремят към по-добър и спокоен живот. От тази гледна точка, повечето от нас не са склонни към  драстични промени в личен и обществен план. Всеки според представите и личния си опит определя един или друг период за „най-добрия“, и по всякакъв начин се стреми да промени (до колкото е по силите на всеки един индивид) живота си така, че да достигне този личен стабилитет и просперитет, наричан от мен накратко – статукво. 

Горното е причина много хора да изпитват носталгия по комунизма, традиционния капитализъм, а в някой отношения и към диктатура на едноличното управление. Като цяло хората се връщат към модела в който са се чувствали най сигурни и спокойни, или пък отхвърлят определен модел, ако са били засегнати от него – това е въпрос на личен избор.

Добре де, но ние прекрасно знаем онова основно правило, че всичко тече, всичко се променя и все пак няма нищо ново под слънцето?!  Тогава какво се промени и къде сме ние?

Ако разгледаме собственото си развитие на фона на последните 20 години, ще открием, че българското общество е обедняло, задлъжняло и на път да стане малцинство в собствената си държава. Хубаво би било да погледнем сходните тенденции в останалите страни по света и да си зададем въпроса, какъв ще бъде изхода от тази само-разрушителна спирала? Ще успеем ли да постигнем някаква форма на статукво, приемлива за цялото общество? Ще успеем ли да достигнем развитието и добрите практики на развитите и развиващите се страни? Горното е пожелателно, но трябва да бъде разгледано в няколко аспекта.

Първо по отношение на политиката, провеждана у нас. За последните 20 години такава липсва, както вътрешна, така и международна.  Основен проблем във вътрешната политика е приемствеността (пак форма на статукво) спрямо всяко предходно управление. Порочните практики свързани с корупция, контрабанда, задкулисни споразумения, покровителстване на престъпността, срастване на сивата икономика с властта и т.н. Причините за това са много, ние сме малък народ и по един или друг начин всяко ново управление е изправено пред дилемата дали да премахне престъпната структура на „братовчедите“, или да направи компромис  срещу съответния паричен еквивалент. От видяното до момента знаем, че всяко управление избира вторият вариант. Няма да се спирам на причините, те са много и лежат заложени в годините на прехода. 

В международен план, страната няма собствена политика. Ние балансираме между Русия, САЩ и ЕС. Тук проблема е още по-голям, тъй като трябва да съвместим взаимно – изключващи се крайни цели.  Например липсата на единна европейска политика, по отношение на американското военно присъствие в определени региони, противопоставено на руските интереси и много други. Ако мога да характеризирам външната ни политика, то тя прилича на спектакъла „Между два стола“, с тази разлика, че столовете са три. Така беше до този момент.

Глобализацията претърпя своя крах в лицето на раздутото потребление и неустойчивия икономически растеж на потребителите в много страни.  Кризата се оказа по-устойчива от икономическите модели, и не е ясно колко дълго ще продължи. Добре де, но в началото казах, че хората се стремят към статукво, или към промяна на съществуващото,  с цел постигането на  такова, което предходните поколения са наричали „златен век“. 

В контекста на горното, не бива да се учудваме на вълната от народно недоволство, която залива арабския свят. Хората в тези страни страдат от същите проблеми с които и ние живеем – корупция, незакономерно обогатяване на политическия „елит“, лоша социална политика и липса на ясно изразена собствена външна политика.

В интернет пространството има множество мнения, за това до какво ще доведат промените в Египет, Тунис, Йемен и другите държави. Според една част от хората, промяната в статуквото ще промени баланса в близкия изток и най-вероятно ще предизвика множество локални конфликти на база ислямския фундаментализъм (ако той вземе превес), които неминуемо ще окажат влияние върху световната икономика, тъй като част от тези държави са производители на петрол, газ, полезни изкопаеми и храни. Според други, демокрацията, за която се борят народните маси, ще произведе сходен  (от гледна точка на западната цивилизация) икономически модел, конкуриращ Бразилския или Индийският. 

За мен лично е трудно да заема позиция в каква насока ще бъде развитието на този изключително важен за нас регион поради две причини (които споменах по-горе), масата търси статукво на база познатите му модели, а парите и икономическите лостове все още се контролират от същите хора и фирми.

Тук възниква въпроса за икономическия (монетарен) модел на еволюция, по който върви нашата цивилизация. Това е модел на излишъка, който бива остойностен. Проблема с този модел е неравното развитие на отделните страни.

На този етап от развитие, всички икономики (в т.ч. и нашата) са зависими от енергийните продукти и полезните изкопаеми. Опит за енергийна независимост се извършва както в Европа, така и в редица енергийно зависими страни по света. Но печелившите за момента са страните, които продават енергийни ресурси и тези, които произвеждат от тях евтини стоки за потребление.

Радикална промяна в начина на живот ще настъпи тогава, когато се появи нов енергоизточник - евтин и неизчерпаем. Това би предизвикало кардинална промяна в света, религията, икономиката и живота на хората навсякъде по света. Тогава парите ще имат съвсем друго изражение и влияние върху  политиката и начина на живот. 

Добре, но дори на и всички хора по земята да падне по една ябълка на главата, това не означава, че някой ще стигне до подобно фундаментално откритие. За това са необходими огромни инвестиции, от страна на държавите, които да доведат до откриването, овладяването и предоставянето на тези открития на хората. Пример за такова откритие е водордния двигател разработен в Англия. С него може да се стигне от Лондон до Ню Йорк 4 пъти по-бързо от реактивния използван в момента. Но той има съответната цена. За разработването му е необходима сума еквивалентна на БВП на държавата. Никоя държава не може да си го позволи, въпреки очевидната полза.

И все пак света търси промяна. А тя най-вероятно няма да бъде такава, каквато повечето от нас са си представяли, но все пак - тя е неизбежна. А някъде в нея фигурира и нашата страна.

У нас глобализма е представен в обществено най-неприемливият му вариант. Тотална корупция, липса на компетентност, орязване на права  (забрана за протест пред парламента, министерски съвет и т.н.) и свободи (свободният достъп до информация, прозрачност на управлението). Вместо това, администрацията налага статуквото на авторитарната „демокрация“, при което хората биват подслушвани, следени и компрометирани, без това да изкорени престъпността, сивата икономика и властовият произвол. 

Тенденцията е изключително опасна и последиците от нея могат само да превърнат страната в поредната бананова република, начело с едно „божество“, обслужвано от множество „полубожествени“ подлоги. 

Често в интернет чета множество коментари, че няма алтернатива, с което  лично аз не съм съгласен. Всеки вакуум, е въпрос на време да бъде запълнен. Въпроса е с какво?

Ние сме член на Европейският съюз и НАТО. Като такива, трябва да търсим икономическо, социално и културно развитие на базата на тези ценности, независимо че самият съюз изпитва остра криза именно в тези области.  

Създаването на икономически стабилна, социално ориентирана и модерна държавна система, минава не през Истамбул, Москва, Ню Йорк или Брюксел, а през София. Алтернатива на сегашния нескончаем преходен модел  можем да намерим в една истинска реформа, основаваща се на научния напредък, доброто образование, подходяща здравна реформа, силно производство, стабилна външна и прозрачна вътрешна политика.

Начини за постигане на горното има. Не смятам да ги разглеждам сега. При интерес бих могъл да изложа своите възгледи, но целта на поста е друг. Въпроса е, има ли алтернатива на сегашното 20 годишно статукво? Има ли обществен глад за истински реформи? Или максимата „Бог високо, цар далеко“ ще бъде мотото и на следващите след нас, докато ги управляват по същия начин на ротационен принцип?