Статукво

Темата за световният ред е неизчерпаема и съдържа множество нюанси, които не могат да бъдат обхванати от всички страни в рамките един пост. С тази уговорка започвам настоящият, повод за който са няколко поста през седмицата – Славунчо, Владо, Делян и др.

Преди всичко искам да кажа, че ние живеем във времена на бурни технологични, икономически и политически промени. Не знам какво имаше предвид Буш-старши, когато ни сподели, че ще има нов световен ред, но надали тогава той си е представял днешните събития. 

Да света се промени, а с него и ние. Съвсем естествено е според мен, хората да се стремят към по-добър и спокоен живот. От тази гледна точка, повечето от нас не са склонни към  драстични промени в личен и обществен план. Всеки според представите и личния си опит определя един или друг период за „най-добрия“, и по всякакъв начин се стреми да промени (до колкото е по силите на всеки един индивид) живота си така, че да достигне този личен стабилитет и просперитет, наричан от мен накратко – статукво. 

Горното е причина много хора да изпитват носталгия по комунизма, традиционния капитализъм, а в някой отношения и към диктатура на едноличното управление. Като цяло хората се връщат към модела в който са се чувствали най сигурни и спокойни, или пък отхвърлят определен модел, ако са били засегнати от него – това е въпрос на личен избор.

Добре де, но ние прекрасно знаем онова основно правило, че всичко тече, всичко се променя и все пак няма нищо ново под слънцето?!  Тогава какво се промени и къде сме ние?

Ако разгледаме собственото си развитие на фона на последните 20 години, ще открием, че българското общество е обедняло, задлъжняло и на път да стане малцинство в собствената си държава. Хубаво би било да погледнем сходните тенденции в останалите страни по света и да си зададем въпроса, какъв ще бъде изхода от тази само-разрушителна спирала? Ще успеем ли да постигнем някаква форма на статукво, приемлива за цялото общество? Ще успеем ли да достигнем развитието и добрите практики на развитите и развиващите се страни? Горното е пожелателно, но трябва да бъде разгледано в няколко аспекта.

Първо по отношение на политиката, провеждана у нас. За последните 20 години такава липсва, както вътрешна, така и международна.  Основен проблем във вътрешната политика е приемствеността (пак форма на статукво) спрямо всяко предходно управление. Порочните практики свързани с корупция, контрабанда, задкулисни споразумения, покровителстване на престъпността, срастване на сивата икономика с властта и т.н. Причините за това са много, ние сме малък народ и по един или друг начин всяко ново управление е изправено пред дилемата дали да премахне престъпната структура на „братовчедите“, или да направи компромис  срещу съответния паричен еквивалент. От видяното до момента знаем, че всяко управление избира вторият вариант. Няма да се спирам на причините, те са много и лежат заложени в годините на прехода. 

В международен план, страната няма собствена политика. Ние балансираме между Русия, САЩ и ЕС. Тук проблема е още по-голям, тъй като трябва да съвместим взаимно – изключващи се крайни цели.  Например липсата на единна европейска политика, по отношение на американското военно присъствие в определени региони, противопоставено на руските интереси и много други. Ако мога да характеризирам външната ни политика, то тя прилича на спектакъла „Между два стола“, с тази разлика, че столовете са три. Така беше до този момент.

Глобализацията претърпя своя крах в лицето на раздутото потребление и неустойчивия икономически растеж на потребителите в много страни.  Кризата се оказа по-устойчива от икономическите модели, и не е ясно колко дълго ще продължи. Добре де, но в началото казах, че хората се стремят към статукво, или към промяна на съществуващото,  с цел постигането на  такова, което предходните поколения са наричали „златен век“. 

В контекста на горното, не бива да се учудваме на вълната от народно недоволство, която залива арабския свят. Хората в тези страни страдат от същите проблеми с които и ние живеем – корупция, незакономерно обогатяване на политическия „елит“, лоша социална политика и липса на ясно изразена собствена външна политика.

В интернет пространството има множество мнения, за това до какво ще доведат промените в Египет, Тунис, Йемен и другите държави. Според една част от хората, промяната в статуквото ще промени баланса в близкия изток и най-вероятно ще предизвика множество локални конфликти на база ислямския фундаментализъм (ако той вземе превес), които неминуемо ще окажат влияние върху световната икономика, тъй като част от тези държави са производители на петрол, газ, полезни изкопаеми и храни. Според други, демокрацията, за която се борят народните маси, ще произведе сходен  (от гледна точка на западната цивилизация) икономически модел, конкуриращ Бразилския или Индийският. 

За мен лично е трудно да заема позиция в каква насока ще бъде развитието на този изключително важен за нас регион поради две причини (които споменах по-горе), масата търси статукво на база познатите му модели, а парите и икономическите лостове все още се контролират от същите хора и фирми.

Тук възниква въпроса за икономическия (монетарен) модел на еволюция, по който върви нашата цивилизация. Това е модел на излишъка, който бива остойностен. Проблема с този модел е неравното развитие на отделните страни.

На този етап от развитие, всички икономики (в т.ч. и нашата) са зависими от енергийните продукти и полезните изкопаеми. Опит за енергийна независимост се извършва както в Европа, така и в редица енергийно зависими страни по света. Но печелившите за момента са страните, които продават енергийни ресурси и тези, които произвеждат от тях евтини стоки за потребление.

Радикална промяна в начина на живот ще настъпи тогава, когато се появи нов енергоизточник - евтин и неизчерпаем. Това би предизвикало кардинална промяна в света, религията, икономиката и живота на хората навсякъде по света. Тогава парите ще имат съвсем друго изражение и влияние върху  политиката и начина на живот. 

Добре, но дори на и всички хора по земята да падне по една ябълка на главата, това не означава, че някой ще стигне до подобно фундаментално откритие. За това са необходими огромни инвестиции, от страна на държавите, които да доведат до откриването, овладяването и предоставянето на тези открития на хората. Пример за такова откритие е водордния двигател разработен в Англия. С него може да се стигне от Лондон до Ню Йорк 4 пъти по-бързо от реактивния използван в момента. Но той има съответната цена. За разработването му е необходима сума еквивалентна на БВП на държавата. Никоя държава не може да си го позволи, въпреки очевидната полза.

И все пак света търси промяна. А тя най-вероятно няма да бъде такава, каквато повечето от нас са си представяли, но все пак - тя е неизбежна. А някъде в нея фигурира и нашата страна.

У нас глобализма е представен в обществено най-неприемливият му вариант. Тотална корупция, липса на компетентност, орязване на права  (забрана за протест пред парламента, министерски съвет и т.н.) и свободи (свободният достъп до информация, прозрачност на управлението). Вместо това, администрацията налага статуквото на авторитарната „демокрация“, при което хората биват подслушвани, следени и компрометирани, без това да изкорени престъпността, сивата икономика и властовият произвол. 

Тенденцията е изключително опасна и последиците от нея могат само да превърнат страната в поредната бананова република, начело с едно „божество“, обслужвано от множество „полубожествени“ подлоги. 

Често в интернет чета множество коментари, че няма алтернатива, с което  лично аз не съм съгласен. Всеки вакуум, е въпрос на време да бъде запълнен. Въпроса е с какво?

Ние сме член на Европейският съюз и НАТО. Като такива, трябва да търсим икономическо, социално и културно развитие на базата на тези ценности, независимо че самият съюз изпитва остра криза именно в тези области.  

Създаването на икономически стабилна, социално ориентирана и модерна държавна система, минава не през Истамбул, Москва, Ню Йорк или Брюксел, а през София. Алтернатива на сегашния нескончаем преходен модел  можем да намерим в една истинска реформа, основаваща се на научния напредък, доброто образование, подходяща здравна реформа, силно производство, стабилна външна и прозрачна вътрешна политика.

Начини за постигане на горното има. Не смятам да ги разглеждам сега. При интерес бих могъл да изложа своите възгледи, но целта на поста е друг. Въпроса е, има ли алтернатива на сегашното 20 годишно статукво? Има ли обществен глад за истински реформи? Или максимата „Бог високо, цар далеко“ ще бъде мотото и на следващите след нас, докато ги управляват по същия начин на ротационен принцип?