Винаги съм мислил, че не трябва да натоварвам хората с
личните си проблеми. Поради тази причина не пиша за ежедневието на моята
скромна личност.
Ще наруша това свое правило и ще споделя усещането, което тези
дни ме обзема. А, то е ограничено в едно изречение: Живеем в един ненормален
свят!
Вчера ми се случиха доста неща, които на три пъти ме
срещнаха с родната полиция. Иска ми се да кажа, че тя ни пази! Сигурно, но само
на думи. Ако беше петък, щях да се превърна във фаталист.
Ежедневните битови престъпления сигурно са ежедневие за
представителите на закона, но лично аз се учудих на равнодушието и неадекватните
реакции, с които те посрещнаха моите проблеми.
Сигурно нямаше да напиша тези редове, ако не бях прочел за
убийството на едно момиче-Яна в Борисовата градина. Сигурно щях да кажа такъв
ми бил късмета, но уви! Не късмета продуцира престъпленията. Не късмета хваща
престъпниците и пак, не той ги осъжда.
Още преди две години писах, че едно от основните и
първостепенни задължения на ГЕРБ, е да се справи с битовата престъпност. С
организираната, могат да се справят за една година, стига да имат желание. Но
битовата, е тази, която тормози хората най-много. Уви! Последното не го
разбраха.
Но да се върна на случая с момичето. За мен, убийството на
Яна е толкова противен акт, че не мога да намеря думи, за да опиша своето
възмущение. Всеки може да бъде на нейно място.
Онзи ден открих кръв на улицата, явно някой я е загубил в
следствие на побой. Вчера минах през една градинка и не можех да подмина
безразличен пияните младежи, които свиркаха на някакъв примат пилещ гуми на
някаква бракма.
Исках да имам силата да ги озаптя, да премахна тези цирей,
който тормозят всички около себе си. Исках, но не можех. Бяха много.
Днес се срещнах с онези, на които плащаме да ни пазят.
Вдигаха безпомощно рамене и кимаха разбиращо.Създавах им работа и определено усещах
упрека в техните очи. Почувствах се виновен, че ги безпокоя.
Размишлявам върху всичко това и се чудя, кой е виновен в
тази ситуация? Питам се, има ли смисъл да плащам данъци, за да ме пазят хора,
очевидно не-мотивирани да го правят? Има ли смисъл да се осигурявам, като ще се
пенсионирам на 70, ако доживея? Трябва ли да плащам здравни осигуровки, които
нямат покритие? Има ли смисъл от тази държава?!
Но най-важният въпрос, който ме тревожи, е мисълта, кога ще
намеря решение на горните въпроси със собствени сили? Кога чашата на търпението
ще прелее и до какво ще доведе това?
Не знам дали някой може да овъзмезди жертвите на битовите
престъпления, но трябва да се намери спешно и справедливо решение. Системата
трябва да заработи.
Ако гражданите престанат да виждат смисъл от
функционирането на държавният апарат, то той ще се разпадне. С него държавата и
всичко останало, а това вече видяхме как става. Достатъчно е да погледнем
Сомалия, Судан, Либия и др.
Трябва ли да стигнем до там, за да осъзнаем какво губим?
Днешните младежи имат нужда от помощ. Имат нужда от ценности . Те са бъдещето
на нацията, но трябва да бъдат насочени в правилната посока.Но това няма как да
стане извън закона.
В заключение, искам да кажа, че не съм отчаян или затворен в
себе си. Страховете са породени само за това, което можем да загубим. А,
смелостта, се подхранва от това, което можем да спечелим. Важно е да осъзнаем,
кое от двете чувства е по силно.
