събота, 23 юли 2011 г.

Общества


Трагедия. Само така мога да характеризирам случващото се в Норвегия. 84 убити (до момента), мощна експлозия в центъра и хаос сред една от най-спокойните държави в света.

Не мога да коментирам подбудите и мотивацията на извършителя(те), защото все още няма официална информация по въпроса. До момента е известно, че зад двата терористични акта стои един и същи човек. Може би, но на мен ми се струва, че сам човек, без помощ трудно може да постигне подобен резултат.Но помислете, ако е бил само един извършител, представете си какво биха постигнали 10 или 100 имащи същата мотивация и възможности?

Слушах пресконференцията на премиера на Норвегия, вече има   заподозрян. Разследването продължава и сигурно ще разкрие извършителя(те). Но както каза Джон Лот-международен анализатор, остава въпроса, какво е мотивирало извършването на подобно престъпление?

Причината да коментирам трагедията е, че възниква въпроса-живеем ли сигурно? А отговора е, определено не. В световен мащаб се случват много неприятни неща. Глад, мизерия, суша, природни бедствия, растящи цени на храните, бунтове, протести, тоталитарен произвол, държави се изправят една срещу друга, а от някой места липсва информация за случващото се.
Къде сме ние? Ние сме на кръстопът. Политическите амбиции, доказаха, че има хора готови да посегнат на най-голямото постижение на българския народ за последните 135 години – етническия мир.

Случката пред джамията, подпалването на синагогата, постоянно наслагваното междуетническо напрежение от определени политици, могат да доведат до нещо много страшно. Неразкриването и липсата на осъдителни присъди за битови престъпления, е предпоставка за тяхното увеличаване. Като добавим и родния експлозивен политически пиар, получаваме един смъртоносен коктейл.

И ако убийството в Борисовата градина е тест за българската полиция и съдебна система, то случката пред джамията, е тест за цялото общество. Казвам тест, защото такъв вид провокации не са случайни. Те имат определена цел и гонят някакъв краен резултат.

Живеем в един изключително нестабилен регион, наситен с множество и различни интереси. Всяка една държава се стреми да оказва въздействие върху околните. А нашата се намира в окото на урагана. Какво е бъдещето? Незнам, но го усещам като изключително несигурно. А усещането за несигурност, е предпоставка за капсоловане на отделни групи от обществото.

събота, 16 юли 2011 г.

Градина

  Преди време, обещах да показвам напредъка на посадените на балкона зеленчуци. Реших, че днешния горещ ден е подходящ, за да споделя резултата.  












петък, 15 юли 2011 г.

Битовизми


Винаги съм мислил, че не трябва да натоварвам хората с личните си проблеми. Поради тази причина не пиша за ежедневието на моята скромна личност.

Ще наруша това свое правило и ще споделя усещането, което тези дни ме обзема. А, то е ограничено в едно изречение: Живеем в един ненормален свят!

Вчера ми се случиха доста неща, които на три пъти ме срещнаха с родната полиция. Иска ми се да кажа, че тя ни пази! Сигурно, но само на думи. Ако беше петък, щях да се превърна във фаталист.

Ежедневните битови престъпления сигурно са ежедневие за представителите на закона, но лично аз се учудих на равнодушието и неадекватните реакции, с които те посрещнаха моите проблеми.

Сигурно нямаше да напиша тези редове, ако не бях прочел за убийството на едно момиче-Яна в Борисовата градина. Сигурно щях да кажа такъв ми бил късмета, но уви! Не късмета продуцира престъпленията. Не късмета хваща престъпниците и пак, не той ги осъжда.

Още преди две години писах, че едно от основните и първостепенни задължения на ГЕРБ, е да се справи с битовата престъпност. С организираната, могат да се справят за една година, стига да имат желание. Но битовата, е тази, която тормози хората най-много. Уви! Последното не го разбраха.

Но да се върна на случая с момичето. За мен, убийството на Яна е толкова противен акт, че не мога да намеря думи, за да опиша своето възмущение. Всеки може да бъде на нейно място.

Онзи ден открих кръв на улицата, явно някой я е загубил в следствие на побой. Вчера минах през една градинка и не можех да подмина безразличен пияните младежи, които свиркаха на някакъв примат пилещ гуми на някаква бракма.

Исках да имам силата да ги озаптя, да премахна тези цирей, който тормозят всички около себе си. Исках, но не можех. Бяха много.

Днес се срещнах с онези, на които плащаме да ни пазят. Вдигаха безпомощно рамене и кимаха разбиращо.Създавах им работа и определено усещах упрека в техните очи. Почувствах се виновен, че ги безпокоя.

Размишлявам върху всичко това и се чудя, кой е виновен в тази ситуация? Питам се, има ли смисъл да плащам данъци, за да ме пазят хора, очевидно не-мотивирани да го правят? Има ли смисъл да се осигурявам, като ще се пенсионирам на 70, ако доживея? Трябва ли да плащам здравни осигуровки, които нямат покритие? Има ли смисъл от тази държава?!

Но най-важният въпрос, който ме тревожи, е мисълта, кога ще намеря решение на горните въпроси със собствени сили? Кога чашата на търпението ще прелее и до какво ще доведе това?

Не знам дали някой може да овъзмезди жертвите на битовите престъпления, но трябва да се намери спешно и справедливо решение. Системата трябва да заработи. 

Ако гражданите престанат да виждат смисъл от функционирането на държавният апарат, то той ще се разпадне. С него държавата и всичко останало, а това вече видяхме как става. Достатъчно е да погледнем Сомалия, Судан, Либия и др.

Трябва ли да стигнем до там, за да осъзнаем какво губим? Днешните младежи имат нужда от помощ. Имат нужда от ценности . Те са бъдещето на нацията, но трябва да бъдат насочени в правилната посока.Но това няма как да стане извън закона.

В заключение, искам да кажа, че не съм отчаян или затворен в себе си. Страховете са породени само за това, което можем да загубим. А, смелостта, се подхранва от това, което можем да спечелим. Важно е да осъзнаем, кое от двете чувства е по силно.

неделя, 10 юли 2011 г.

Първи пост


                   Сигурно щях да пропусна, но един коментар върху първият пост ми припомни, че днес блога навършва 2 години. Не вярвах, че ще успея толкова дълго да запазя търпение за да публикувам това-което ме вълнува. Две години са много и малко време. Но смятам, че са напълно достатъчни за да открия хора, с които ми е приятно да комуникирам. За този период опитах да използвам и други социални мрежи, но лично за мен Блогер остана най-удобната платформа. Поглеждайки назад към архива, мога да кажа, че от написаното няма голяма полза. То е просто капка в океана от информация, която циркулира в мрежата. Надявам се поне да е била полезна за тези, които са я прочели.

                    Според мен, първият пост винаги е интересен, в него има много емоция, желание и не малко страст. Когато разглеждам блоговете, винаги чета първия пост. Разбира се, освен, че трябва да благодаря на анонимния коментар, реших да поздравя редовните посетители на блога, дори само виртуално с едно приятно клипче. За съжаление ютуб и блогер не разрешават използването на музика-предмет на авторски права. Жалко, беше много приятно. Все пак, ще публикувам в този пост снимките от клипа. Добавете малко FATBOY SLIM-Push the tempo, и може да се получи.