PRотести

Ако има нещо сигурно в тоз свят, това са данъците и смъртта. Това не е моя мисъл, но констатацията е абсолютно вярна. Ако прибавим към това и максимата, че няма нищо ново под слънцето, автоматично в съзнанието ми възниква въпроса, за какво се борят всички  протестиращи? Да свалят режима? Само толкова? А след това?

Извинявам се за вулгарното сравнение, но протестите ми приличат на нещо средно между концерт на Мадона  и финала на Шампионска лига. Протестиращи скандират някакво послание без ясна ориентация за постигането му. Повечето може и да са само зяпачи, запечатващи доказателство за съпричастност върху мобилните си телефони.  В Бенгази стрелят във въздуха и ходят безцелно напред-назад. Поне с това впечатление оставам от кадрите по Ал Джазира. Същото е и след мач между Левски и ЦСКА, но без пистолетите.  

Свобода, демокрация, равенство, справедливост? В тази част на света? Много въпроси изникват в съзнанието ми, но отговорите се губят. Може ли либиеца (или някой - от друга националност) ще разбули лицето на жена си? Или ще даде на новороденото правото на избор да се обреже само-когато порасне?

Гледам по телевизията протестите в Сирия и виждам, че равенство няма. Първо вървят мъжете, а след тях се вижда колона от черни фереджета.  Справедливо ли е това? Не знам. Но оставам с впечатлението, че който и да дойде след настоящите диктатори, няма да бъде по-различен. Справедливост? Това е просто една химера.

Миража на демокрацията ще потъне в праха на хаоса, вендетата, политическите и религиозни борби. Религиозни? Казах в началото, че няма нищо ново под слънцето и за това съм склонен да приема донякъде определението на Кадафи за „кръстоносен поход“.  

Една от причините за кръстоносните походи е изцяло икономическа. По това време населението в Европа се увеличава значително и трудно се изхранва. Появяват се крадци, мародери и лидерите предприемат религиозен поход, който обаче носи дивиденти. Един път от завземането на градовете, втори път от таксите събирани от поклонници и  не на последно място от увеличеният търговски обмен.

Не случайно всеки опит за външна намеса е посрещан с еднакво неодобрение, както от управниците, така и от протестиращите. Но без намеса протеста е обречен (може би с едно-две изключения). И все пак хората търсят промяна. Въпроса който ме вълнува е, колко дълбока промяна търсят?  

„Цивилизовано“ мълчание

Ако мога да характеризирам случващото се в Либия с една дума, то геноцид е най - близко до възприятията ми в момента. Ситуацията там е неописуема не само заради стотиците жертви, но и поради още един факт – парите купиха мълчание. Безучастно мълчание въпреки воплите за помощ на обстрелваните от танкове, самолети и картечници.   Света е затаил дъх като на цирково представление, коронният номер в който е тройно салто мортале.

Кадафи използва единствената конвертируема монета с която в момента разполага и може да остойности  – петрола. Оказа се, за западната „демокрация“ петрола е фетиш, измерим единствено със страстта на маймуните към дрънкулки. Но петрола си има цена. Не само под формата на паричен еквивалент, той има политическа стойност. Европа предпочете да жертва с „неутралното“ си мълчание няколко хиляди живота пред това, да се обяви срещу касапницата която залива Либия.

Независимо от изхода на събитията, света ще претръпне, а после ще забрави страданието на либийският народ. Но либийците няма да простят предателската целувка на запада, напротив! За тях всеки не-либиец ще бъде Юда  заслужаващ да умре. Западният неутралитет може да превърне търсенето на свобода и демокрация в марш на фундаментализма и омразата.

Живеем на ръба на световната непоносимост и един господ знае какво ще ни предложи утрешният ден. Ако либийците успеят кой  ще бъде следващият сгромолясан режим? След обединението на Европа ще станем ли свидетели на разединението? Ще съумеем ли да запазим демократичните си ценности, след цялото това мълчание,  или в момента погребваме чувството за морална справедливост?

Парите купуват мълчание, съвест дори и идеали, но не могат да купят живот. Не могат да върнат безвъзвратно загубените мечти и стремежи. Според мен, от тази ситуация губещият е западният свят, лутащ се в лабиринта  на „демократичните“ интереси.