Учебна симбиоза с вярата

Според Седботъм - „Хората вдъхват живот на абстракцията – и се появява представата за бога, занимават се с плагиат – и възниква еклектична смесица от митове, каквато по същество е всяка религия.”

Бих добавил - лозето не ще молитва - иска мотика! Така казваха преди време. Днес, мотиките са заменени от машини, а за народната есенция се сещат предимно оцелелите до момента 80-90 годишни. Онези същите, които цял живот копаят декар-два.

Комунизма се опита да ни възпита в единоначалието, което произтичаше от член първи на конституцията, плагиатствал от творчество на отца и сина-сиреч Маркс и Енгелс. То (единоначалието) винаги внася ред и сигурност сред хората търсещи спокойствие за ума, но някак си не успява да утеши душата. За това се грижи библията, където също има член първи: „Аз съм истината и”, което някак си по условие трябва да сложи край на душевните терзания, но влиза в конфликт с другия член първи. 

От където и да го погледнем, симбиозата между два първи члена поражда конфликт на интереси. Единия винаги ще бъде по-първи! За това през комунизма душевния член беше отменен.

Интересно нещо е душата. Успява да завладее ума, в търсене на онази врата, през която да премине към отвъдното. Но никой не иска да бъде долу (в ада). Друг е въпросът, има ли горе и долу, но отговор както знаете няма, просто липсват очевидци. Разбира се много хора са свикнали да се презастраховат.

Някой хвърлят боб, други гледат на кафе, трети пускат по някой лев и т.н., само за да са сигурни, че ще получат заветния билет към рая. Това показва, че член първи, въпреки че е единствен, не е еднозначен, освен ако не предостави на изповядващият го някакво емоционално удовлетворение.

Настоящите вярващи са продукт на едно друго време – времето на петилетката. На онази петилетка, през която никакви душевни терзания не можеха да изместят официалния член.

Днес, 20 години по-късно член първи го няма и нещата с вярата са ясни - пет свещи на година-две за Коледа и Великден, а останалите... според случая. Казано накратко, вярата на модерния атеист струва лев и петдесет. А не може ли да струва пет и петдесет?

И тъй като сме наясно със силата на вярата по нашите места, следва да кажем нещо и за другата страна на медала. За онази, която би трябвало да просвещава душите на онеправданите и отрудени хора.

Църквата е институция, която малко или много играе ролята на посредник между Бог и онези, непрестанно търсещи краткия път към него. В църквата има йерархия. Има катедрали, ритуали, молитви и литургии, кадилници и иконостаси, които успокояват блуждаещите се души. Странно, но цялата тази мегаломания, пищност и йерархия не съм я срещал никъде в думите на Исус.

На църквата вярващият дължи десятък. Когато десятъка стане недостатъчен, църквата търси нови вярващи. Ако не може да ги намери сред зрелите, тя иска да наложи вярата на подрастващите. Така църквата им спестява лутането на душата в търсене на краткия път към... рая.

Църквата у нас също не прави изключение. В период на криза, когато все по-малко вярващи влизат в молитвените домове, тя търси нови последователи (спонсори). Защото, какво е църква без вярващи? Кои са най-податливи? Ами децата! Да посеем малко вяра пък каквото излезе.

Тук ще отворя една скоба, за споделя мнението си за религиите, което поддържам, като цитирам Кльопер: „Културата  –  това е оръдие за адаптация от нов тип, тъй като тя не толкова САМА възниква от  случайности,  колкото служи за това, че всичко, което в наши  условия е всъщност СЛУЧАЙНО, да засияе с ореола на висша и безусловна необходимост. А това означава, че културата посредством създаваните религии въздейства  с  обичаите,  законите,  заветите  и  забраните  си така, че да превърне  НЕДОВОЛСТВОТО  в  ИДЕАЛ,  минусите  в  плюсове,  недостатъците  в достойнства, убожеството в съвършенство. Вашите страдания са нетърпими? Да,но  нали  те ви облагородяват и дори спасяват. Животът е кратък? Да, но пък задгробният  живот  е  вечен.” 

Ще затворя скобата с един цитат на Лем за „Културата като грешка”: „Да,  културата е грешка! Но само в този смисъл, в който е грешка да си затваряме очите при вида на светлината, да отхвърляме лекарствата за недъга си, да искаме тамян  и магически заклинания, когато до леглото на болния стои учен лекар. Тази грешка не е съществувала, просто я е нямало дотогава, докато не се е появило и не се е издигнало на нужната висота познанието ни; тази грешка е всичко на всичко отказ, упоритост, отвръщане, треска на ужас, които съвременните "мислители" наричат интелектуален анализ на световните промени.”

Ако трябва да обобщя темата за вярата и нейното място в училищата, аз ще кажа, че тази култура, не е за там, защото това е грешка! На нас ни трябват повече синодални старчета. Ако толкова много църквата желае да е сред хората, винаги може да отвори неделни училища, приюти за бедни, които всеки нуждаещ се да посещава. Така тя би затвърдила своите позиции - по един хуманен начин сред повече хора.