В хватката на Ердоган

10 000 празнуват на площад Тексим в Истанбул завръщането на депортираните от Израел активисти. Какво празнуват не е ясно, но който е бил на площада ще си отбележи, че там има огромно полицейско присъствие. На площада нищо не се случва без това да е в унисон с държавната политика.  Задавате ли си въпроса, защо доскорошния приятел на Израел, е готов да скъса дипломатическите си отношения? На пръв поглед, причината е акцията срещу флотилията за Газа, но реакцията има много по-дълбок корен. Всички си спомнят, че Османската империя е стигала до Кайро. В земите между Кайро и Истанбул попадат днешен Израел и Палестина. И докато първата държава е независима и изключително стабилна във военно отношение, то втората не е международно призната и вътрешно разкъсвана от една терористична организация. Палестина е поле на битка, освен между израелци и палестинци, така и между самите палестинци. Всъщност може да се каже, че в борбата за доминация в управлението на автономната територия учатват още няколко държави-Сирия и Иран. Всяка от тях се стреми да получи водеща роля в региона, чрез подкрепа за Хамаз. Такава беше ситуацията до преди два дни. В стремеж за регионална доминация в играта се включи и Турция. Отзоваването на турския посланик от Израел е ясен намек за намеренията на Ердоган. Лично аз смятам, че израелците са подготвени за подобна ситуация, особено след ареста на няколко висши военни от Турската армия. С явната си подкрепа за флотилията, целяща пробиването на блокадата в Газа, Ердоган извади от праха останките на Османската империя. Неслучайно е избран именно този момент, когато ЕС се тресе от скандали, и се опитва да се справи с последиците от гръцкия банкрут. САЩ са заети с Иран и Корея, а Путин иска да възстанови границите на СССР. В тази международна ситуаця, какво по естествено от това и Турция да надигне глава и да излезе от сянката на Вашингтон.

Защо ме вълнува позицията на Анкара? Много просто, защото политиката на Ердоган може да ни върне в лоното на турския протекторат. Управлението у нас е изключително слабо, несигурно и безперспективно. Страната се обезлюдява, като преобладава единствено „лошия материал”. На фона на всеобщото отчаяние от недалновидните икономически реформи, незадоволителните законодателни промени, популистки полицейски акции и некомпетентно държавно управление, се появяват първите признаци за предсрочни парламентарни избори.  За момента сегашното управление няма реална опозиция, но рано или късно такава ще се появи и тогава ще трябва да избираме нов парламент. Въпросът е в това, каква ще бъде избирателната активност. Ако тя е ниска, съществува реална вероятност ДПС да получи парламентарно мнозинство и да състави свой кабинет. Звучи невероятно, но хипотетично е възможно. Тогава, каква ще бъде „българската” политика? Доган продължава да живее в медиен и политически комфорт. Каква е цената на този комфорт, кой я плаща и от къде получава средствата за това?

Мисля, че нападките на премиера и президента за политиката на Израел си е чист автогол на фона на горното. Нашата политика в този случай, трябва да бъде неутралитет! Днешната подкрепа на турската държавна политика, може да се обърне утре срещу нас. А винаги е добре - eдна държава да има приятели сред враговете на своите съседи.