Хаотичен пътен опис с елементи на съждение

Навремето, когато четях „До Чикаго и назад“ все се чудех кое чувство преобладава в мен хумора или тъгата.Ч 91;дех се не за друго, а защотl6; комичните истории на Бай Ганьо ме караха да се смея, а факта, че главния герой е може би действително лице ме натъжаваше. С времето започнах да разбирам Алеко, дори бих го сложил наравно с Оруел, защото книгите и на двамата са актуални и към днешна дата.  

Защо се сетих за Алековия герой? Ами защото осъзнах, че двамата много си приличаме. Приличаме си ако не в действията, то поне в мисленето, а явно то не се е променило за п 86;следните 100 години. В този пост, ще публикувам една част от своето пребиваване зад океана. Посещението ми съвпадна със сесията ООН и мисля, че би било хубаво да се фокусирам върху нея в отделен пост.

Искам изрично да подчертая, че виждането ми е лично и може да не съвпада с други такива, затова пожелавам на всеки един да изгради собствено мнение, като посети тази страна.

 Започвам от там, където тази история е зачената. Винаги съм искал да посетя САЩ, но някак си след като станахме част от ЕС желанието поутихна. Беше заменено от еретичната мисъл, че съм видял всичко благодарение на филмите. В последните години дори твърдях, че няма да стъпя там, защото даването на виза минава през една унизителна (поне за мен) процедура. Защо направих завой на 180*? Ами, защото ме навиха и към днешна дата не съжалявам.

И така, ние сме група и летим  с А380, голям самолет на два етажа. И понеже нямаше какво да правя, а имах предостатъчно време, огледах хората около мен. По средата на полета един от пътуващите първа класа балканец слезе, за да види свой познати. „Шашнах  швейцареца до мен! Като дойде стюардесата и ме попита: Какво ще пиете? Аз и казах  едно малко 200 грама! После изпих едно вино, а като ударих една бира за десерт, оня до мен взе че заспа“ издекламира той, доволен от себе си. 

Какво да се прави, човека трябва да има повод за гордост. Пък и кой съм аз, за да го съдя?

До мен пътуваше един дипломат. Мисля, че не беше попаднал по собствено желание в икономичната класа, защото утешаваше съпругата си по телефона, че ще оцелее в това пътуване. Това ми даде повод и се замислих, колко ли биха спестили от бюджета си правителствата по света, ако орежат привилегиите на администрацията, но вътрешно леко съжалих човека за причиненото му неудобство. Пътуването трая 10-12 часа (заедно с престоя и прехвърлянето), и накрая се отзовах в една зала на летище Кенеди, в което имаше около 2000 души, разделени на две опашки отляво за американски граждани, а отдясно всички останали. Тук започна първия ми сблъсък с американската действителност или по-скоро си припомних нещо, на което тук гледаме като соц. отживелица – опашката. Като говоря за опашка имам предвид повече от 20 човека, но в случая беше по-скоро митинг;. Както и да е, хората са там са организирани и след два часа висене дойде моят ред. Човека зад гишето ми зададе няколко въпроса. Явно беше харесал отговорите, защото ми пожела приятен престой.

Сигурно някой от вас знаят, но за тези които не са били там, ще кажа, че тарифата на таксито от летището е фиксирана и ако прежалите 40 долара може да се насладите на малко спокойствие след полета. По пътя от летището минахме през Куинс и беглата представа, която получих накара част от мен да каже, е за какво би целия път? Да беше отскочил до Банкя! Но веднага в съзнанието ми изникна една случка. Преди години пак с приятели посетих Виена и по пътя от летището един от групата каза „Много е соц! Прилича на Добрич“.  Да ме прощават хората от Добрич, но аз съм бил там и мога да направя сравнение, Виена си е Виена! Извинявам се за отклонението, но след този спомен Банкя изчезна. Появи се Манхатън. Грандиозно място. Дори преди да преминем тунела под реката, усетих, че мащаба е съвсем друг. Първото усещане при влизане в долната част на острова, беше че сградите прихлупват обозримия хоризонт и това някак си ме смачкваше. Хотела ни беше на 50 етажа, но дори и от 30-ия етаж аз добих представа за мащаба на сградите и града.

                                                                                              ***

Ако погледнете Манхатън  от по-високо, веднага ще установите една диспропорция в града.  Има голяма концентрация на високи сгради около централната гара и Уолстрийт. В начало се зачудих защо , после разбрах. Под града се намират едни от най-твърдите скали (шисти), но те не са разположени на една и съща височина. Там където има небостъргачи, скалите са по-близо до повърхността. Та в този ред на мисли се зачудих, какво е коствало прокопаването на метрото преди 100 години при положение, че скалите са три пъти по-твърди от бетона, но това е друга тема.

                                                                                              ***

Посещението ми в Рокфелер център беше много приятно поради две причини, беше през 85;ощта и от върха на сградата човек може да огледа както се казва „като от птичи поглед“ и сградата напълно заслужава името си. Всъщност тя не е на Рокфелер, а на града. Била е дарена след построяването и. Това ми напомни, че в часовете по история учехме, как същия господин е финансирал премахването на блата в южна България и поради тази причина маларията не е сред познатите ни болести. Гледката от върха е уникална. Сходно усещане изпитах и при посещението на Емпаер стейт билдинг. Насладата да снимаш от високо е несравнима, особено когато има какво. За първи път съжалих, че не нямам по-добър фотоапарат.

                                                                                              ***

Няма как да не спомена пътуването с корабче, което ми даде възможност да огледам крайбрежието на Манхатан. Пътуването започва от  Intrepid museum. Това е стар самолетоносач, по палубата  на който има множество различни самолети, включително и наследника на U2-Тъндербърд. Спокойно мога да кажа, че това е първото място, което всеки турист трябва да посети. С обиколката по реката се добива много по-ясна представа за града от една страна, а от друга всеки може да прецени кои места си заслужава да посети.

Статуята на свободата е мечта, за едни сбъдната, за други не.  Тя най-силно отразява изконния човешки  стремеж към свобода, друг е въпроса дали образа и не е само комерсиален. Скромно ще кажа, че не ме впечатли особено. От борда на кораба придобих страхотни впечатления, както и някой от най-добрите кадри от престоя ми там. За тези на които им предстои да посетя града за първи път, ще кажа, че се продават билети за седем от основните атракции на града. С тях много по-лесно се обикалят забележителностите, защото си спестявате реденето по касите.

                                                                                              ***

Където и да съм ходил по света, винаги съм посещавал по един два музея и никога не съм съжалявал. Има няколко от тях (Истанбул, Париж, Мадрид, Барселона и др.), които оставиха в мен едно особено усещане, което не открих в Метрополитен. Музеите на страни с колониално минало, са изпълнени с образци на заграбеното чуждо изкуство. Някак си ме хвана яд на американците и тяхната филантропия.  Опитах се да вникна в съзнанието и подбудите на всички тези хора, които даряват толкова много безценни сбирки на музея. Не успях. ако ме разбирате правилно, без даренията музея щеше да бъде пуст. Замислих с;е, как пък н;ито един роден бизнесмен не подари една експозиция за 20-30 милиона на НИМ. Голямо впечатление ми направи секцията посветена на Византия. Имаше такива образци на средновековното изкуство, каквито никога не съм предполагал, че съществуват. 

Когато говоря за американския начин на живот, филантропията и т.н. (все откъм позитивната страна), няма как да пропусна друго нещо, което ме удиви. Там, не държавата, а частни организации се грижат за хората изпаднали в беда. Ако някой се пита защо, ще отговоря, че това е залегнало в тяхното законодателство. Сумите дадени за благотворителност се приспадат от данъците. В града наркоманите и алкохолиците не са изолирани от обществения живот, а биват интегрирани обратно в него. Това става по различни програми, субсидирани от частни компании (разбира се те имат и финансова изгода). Например, една фирма за събиране на боклук дава шанс на зависимите да започнат работа, като подсигуряват храна и подслон. Пари (20% от заплатата) се дават след първата година и то при положение, че човека е чист. На втората година получават 50%, а на третата, ако индивида не е кривнал от правия път получава накуп всичките пари, които е заработил за това време.

                                                                                              ***

За да видя максимална част от града и да почувствам атмосферата му ходих пеша. Не бях целеустремен, напротив обикалях хаотично дори на зигзаг. Спазвах единствено посоката на крайната ми цел. Спирах там, където ми беше интересно,  магазини, книжарници и какво ли още не.  Две места обаче предварително бях планувал да посетя.

 B&H, е култово място за любителите на фотографията. Не само заради цените, атмосферата в магазина е неповторима. Консултантите записват името и телефона на клиентите. И докато записваше моите данни, ч 86;века ме погледна и попита - Ти от къде си? Отговорих му от България. Той се усмихна и каза - Аз съ;м бил там! Попитах го, какво го е довело чак там, а той ми каза: Бях млад, глупав, имах 600 долара и исках да посетя бивша социалистическа страна, Така се случи, че кацнах в София, но нямам ясни спомени, освен че всички ме караха да ям и да пия.

Apple store няма нужда от представяне. Имах поръчка от един приятел, да му купя таблет. Ако знаех какво ме чака, нямаше да влезна. Първото впечатление е за пълен хаос, създаван от множеството фенове на марката, които обикалят напред-назад, а други стоят като наказани. Потърсих устройството, но по щандовете имаше само аксесоари. Огледах се и с бодра крачка се насочих към свободната касата, където служителите продаваха търсеното от мен устройство. Чаках, чаках, но нула внимание към моята особа от страна на продавача, дори не ми отговори на въпроса. Пак се огледах и споделих проблемите си с един консултант, а той ме попита как ще платя, казах му в брой.  Той недвусмислено ми посочи една група хора в средата на магазина, чиято роля до този момент не осъзнавах и ми каза да се присъединя към тях. Опашката ме преследваше навсякъде. Мина час в чакане и ето, че дойде моят ред. Продавача поиска кредитна ми карта. При което аз отвърнах, че ще плащам в брой. Опашката за плащане в брой е в другия край, отвърна той. Вие шегувате ли се с мен? Казах аз и бях готов да си тръгна, но в този момент негов колега се намеси в разговора и каза да изчакам пет минути. После получих устройството. Извода за мен беше, че там имат отношение както към парите, така и към клиента. Или казано с други думи, купувача е издигнат в култ.

По принцип, в САЩ има две неща от първа необходимост, които може да закупите на ниски цени. Това са храните и дрехите. Ще дам пример, за три часа (при надница 10 долара/час) работа вие получавате дънки „Левис“.

                                                                                              ***

Докато се разхождах, голямо впечатление ми направиха безбройните банкови клонове, особено тези на J.P.M. Имаше ги буквално на всяко кръстовище. Автоматите за самообслужване в тях бяха повече от служителите. От страни клиентите ми приличаха на хазартни зомбита, съсредоточени в преразпределението на месечното си възнаграждение. Мисля, че тук е момента да вмъкна някой свой мисли. 

Всяка година хиляди хора по света получават един бленуван документ – зелена карта. За повечето от тях това е сбъдната мечта за по-добър живот, но според мен, тяхното преселение прави по-щастливи кредитните институции оттатък океана. Представете си само колко пари вливат тези хора всяка година в икономиката на страната. Всеки се нуждае от 2 неща първоначално – квартира и кола. Парите, с които отива всеки имигрант в един момент свършват и тогава идва ред на кредитната карта. Спасение от нея няма. Симбиозата между бизнеса и правителството се излива ежегодно в страната под формата на хиляди нови кредитополучатели. Е, и ако това не е пирамида, здраве му кажи.

                                                                                              ***

Уолстриит и района около кметството и кота нула, са едни от най-приятните места за разходка.  Китайския квартал също има специфична атмосфера, а в италианския се провеждаше фестивал на храната и много ми допадна. На всеки ъгъл има количка за дюнери, хот дог и сандвичи. Може да се пазарите за цената или да платите 3 долара за кренвирша. Докато ходите по улицата, дори в час пик никой не ви бута. Разминаването е спорт с национално значение. За да свърша с разходките, ще се извиня, че сигурно съм пропуснал много от нещата които съм видял, но надали това ще разочарова някого.

                                                                                              ***

Вие от къде сте? Въпроса е стандартен към туристите и цели да разчупи обстановката преди да сте избрали какво да консумирате. В Американските закусвални има много и различен персонал, но човека, който ни зададе въпроса видимо проявяваше интерес.

От България, отговори Мони.

Аааа, Казанлак… Хубава страна.

А ти кога я посети?

Ами през 60-те, тогава бях футболист и играхме  с местния отбор;. Помня, че по улицата пред хотела се движеше един човек с колело, а на гърба му имаше автомат. И вечер беше много хубаво, ядене, пиене и танци…

Ако не се лъжа, Фил беше на 65 години и излъчваше душевен мир и много спомени, които явно нямаше как да сподели с нас.

Send a salami to your boy in the army! През 1888 в долен източен Манхатан от руски емигранти, е основан деликатесен магазин Katz Deli. С годините репутацията на магазина растяла и постепенно мястото се превърнало в закусвалня, любима за поколения клиенти и туристи. А 90;мосфера е автентична, а ремонт за последно е правен много преди Хари да срещне Сали, но това няма никакво значение. Заведението се посещава от всякакви знаменитости. Храната е превъзходна, а лично аз препоръчвам на всеки да опита прочутото „Пастрами“.

Планета Холивуд не беше това, което очаквах. За сметка на това обаче, Swing 46 беше това, което исках, дори малко повече. Оркестър, певец, певица и много настроение с приятна, леко позабравена музика. 

На връщане, по пътя към Таймс Скуеър за малко станахме част от някакъв гей-парад. Едно момиче от групата каза
-Гледай колко много гейове и никой не ги пази!
-Не употребявай думата гейове тук, а педерасти. Иначе току виж някой те е осъдил, казах под формата на майтап аз, но в този момент двама от изрисуваните до мен младежи започнаха да се смеят и ми пожелаха „приятна вечер“ с Плевенски акцент.
Прекрасна вечер беше, но множеството хора по улицата ми дойдоха в повече и за това реших да си вземем такси. По пътя към хотела си говорехме, как човек не трябва да разчита, че останалите не го разбират, защото както казваше майор Деянов – „Ние сме на всеки километър“.  В този момент шофьора на таксито (с едвам доловим индийски произход) се обърна към нас и ни попита „От България ли сте“? на леко развален български. Честно казано, в този момент замръзнах и започнах да премислям, каква ли беда се е случила на човека, че да знае езика ни. Слава богу той продължи, „Учил съм в МЕИ-то“, при което аз си отдъхнах.
 -А от къде си ти? попита Мони.
-От Бангладеш, женен съм за Бургазлийка, но сега живеем тук, от 15 години.
-Е, как е, справяте ли се? питам аз.
-Да, когато човек работи всичко е наред! Поговорихме още малко и стигнахме хотела.

Всъщност трябва да спомена няколко думи за хотела. Когато се регистрирахме, рецепционистът  погледна паспорта и кимна утвърдително-

-О българи значи? Ние имаме колежка от България, казва се Иванова - каза засмяно Уил. Добра новина, помислих си аз. На следващата сутрин Иванова беше на смяна и аз реших да я попитам как да открия една книжарница.

-Ами не знам, не съм ходила там. Едвам отвърна тя  с поглед в монитора, без да смени изражението на лицето си.  Бързо прецених, че тя явно иска да изтрие спомена за всичко родно, и най-добре ще бъде аз да не и преча. Намерих книжарницата.

                                                                                              ***

Тук искам да спра с очерка на своето пътуване и да кажа какво ми хареса и какво не. Не ми харесаха големите разстояния, метрото и мерките за сигурност демонстрирани навсякъде. Не ми харесаха, но знам, че без тях град;а няма как да функционира. Хареса ми, ентусиазма, излъчван от хората, независимо от тяхната възраст. Хареса ми, че всички работят здраво без да се оплакват. В крайна сметка целта на всички е да постигнат просперитет. Е, за разлика от нас те до някъде успяват. На връщане все се питах, способни ли сме да ги догоним? Сигурен съм че можем, но малко по-нататък...

ПП: Точка, толкова мога... не ми се сърди :)
Това, което съм пропуснал, частично ще наваксам със снимки, част от които ще пусна сега.