неделя, 9 август 2009 г.

Обяд на тротоара

В последния месец и половина, ми прави впечатление увеличаващия се брой на просяците и клошарите в столицата, не го казвам с възмущение, а с притеснение. Притеснен съм от тенденцията все повече хора да ровят в кофите за боклук, търсейки прехраната си. Замислям се, какви са тези хора от къде идват и защо са достигнали до това състояние. Видимо повечето от тях са възраст между 40-60 години. Разговарях с някой и мога да кажа, че причините за положението им са различни, прави впечатление, обаче че никой от тях не споделя истината. Не искам да бъда погрешно разбран, но на мен ми пука за тези хора. Да, те са неизвестни, и не могат да бъдат фактор нито в личния нито в обществения живот на страната, а повечето от нас ги подминават с отвращение. Какво ми е паднало на главата, че не пиша за корупцията и публикуваните разкрития в последните дни? Замислих се колко голяма е крачката между бокса в Люлин 4 и подлеза на Халите? Явно е доста малка. Крачката може да се измери и с едно пътуване от с. Мечка до обетованата земя – София. Но какво се крие зад тази крачка? Според мен надежда, тя както знаем последна си отива. Надежда, за какво за по-добър живот? Надежда за оцеляване? Ами не, просто надежда. Както знаем в моменти на несигурност хората са склонни към миграция, така се случва и с хората от моя разказ, в търсене на по лесно съществуване те мигрират, за да си разпределят няколко кофи за боклук, от които се хранят. Особен успех има в кофите до ресторантите ми споделя баба Валя, тя е на 67 и отдавна е загубила скрупулите и достойнството си, а за хигиена и здравеопазване няма смисъл да споменавам. Имаш ли деца? Имам, но те не ме искат чедо, продадоха ми къщата... не можах да преглътна цялата история и споделих с нея онази част от парите в левия ми джоб, които можех да отделя. Разделихме се с няколко благослови, но в мен остана чувството на вина, изпитвах я заради състоянието, в което беше изпаднала Валя. Това беше преди месец, от тогава не съм я виждал, но всеки ден забелязвам все повече хора като нея, дори в левия джоб започнах да държа само това с което мога се разделя, но това е нищо нито за моята съвест, нито за подобряване положението на изпадналите в беда.
Вярно, че държавата не е длъжна и не може да субсидира личните неуспехи на стотици българи особено в период на криза, но аз съм на различно мнение. Смятам, че за тези хора трябва да бъде организирана държавна самоиздръжка. Какво е това ? Ами най-общато казано държавата ще помогне на тези хора с база и организация в замяна на техния труд. Какво имам предвид?
В България числеността на армията беше намалена до санитарния минимум, но останаха достатъчно на брой свободни казарми с подходящ капацитет. Вместо да бъдат разрушавани или продавани на безценица тези помещения могат да подсигуряват подслон на хората изпаднали в беда. Къде е тук самоиздръжката? Ами виждам я под формата на вътре общностно селско стопанство на планов принцип. С две думи кибуц или комунален комунизъм - нищо ново под слънцето, просто един не лош вариант за преодоляване на кризата, без да се пропуска социалният елемент, но срещу справедливо положен труд от страна на нуждаещите се. Другият вариант е, да бъдат конфискувани крупни туристически обекти, построени с незаконни средства. Така държавата ще даде доказателство, че я интересува не само съдбата на няколко българи зад граница, но най-вече онези, които са останали в пределите на страната.

Няма коментари:

Публикуване на коментар